Резово: пусти кръчми, празни улици и висока бодлива ограда, през която антони георгиев минава безпроблемно, за да види, че на няколко метра от турската граница зимата е самотен сезон

Има места, за които от учебниците по география помним, че са някъде на края на България. Което в много случаи, поне в миналото, означаваше и на края на света. Резово, на 41 градуса северна ширина и 28 градуса източна дължина, е едно от тях. Преди години го свързвахме с неясни и леко тайнствени понятия като "гранична зона" и "открит лист". По-осведомените са наясно, че това малко, абсолютно незабележимо селце в най-долната точка на българското Черноморие, до съвсем неотдавна беше ябълка на раздора. Подхвърляха си я България (по онова време член на Варшавския договор) и Турция (НАТО), докато стигнат почти на ръба на истински въоръжен конфликт. А по-открехнатите помнят Резово и едноименната река като относително достъпен маршрут за бягство на Запад - разбира се, в годините, когато Турция също е значеше "Запад". Напоследък в Езекията, както по-възрастните наричат района, стават доста очевидни промени - междуправителствени погодби, заселване на виладжии, спорадично появяващи се мерцедеси и скандали, в които са замесени политически лидери, упорито наричани от местните "далавераджии". Интересното е, че въпреки тях много от нещата в този запокитен в нищото край са точно такива, каквито са били преди 10, 20, 30, че и повече години. Още по-интересното е, че въпреки хубавите думи и прекрасно звучащите обещания, едва ли нещо в скоро време фундаментално ще се промени. От определена гледна точка - и по-добре.

Към Резово минава през едни от най-дивните природни кътчета в тази страна. Варвара (Санта Барбара), бившият къмпинг Делфин, отчасти Ахтопол, и - разбира се - Синеморец, са места, трайно заели територията си в холидей-плановете на някои общности. Ахтопол е допирната точка за студентите от Художествената академия и НАТФИЗ, работниците в Кремиковци и артистите в Народния театър. Всички имат творчески бази там. В Синеморец през все по-скъсяващия се туристически сезон не можеш да се разминеш от софиянци. Събират се в ресторант Шопска среща, ловят риба или си мият колите във Велека. На юг обаче пейзажът е девствен. Недокосната от човешка ръка дъбова горичка и няколко прашни пътя, слизащи към морето. Силистар продължава да е един от най-прекрасните усамотени плажове по цялото Черноморие. Караш си така по криволичещата пътека и в един момент... пред теб се открива гледка, която те праща в Близкия Изток или в Берлин в края на 40-те. Изпречва ти се четириметрова ограда от бодлива тел, увита с жици и кабели с неясно предназначение. Може би по тях тече, или някога е текъл, електрически ток. За новаците шокът е пълен: никой не очаква такова чудовище в девствения природен резерват. Наляво оградата, или по военному - "кльон", изчезва след естествен завой в гората. Надясно също. От двете й страни е "граничната бразда". От часовете по военно си спомняш, че целта на тази всекидневно разоравана от трактор бразда е да запечатва стъпките на "диверсантите". Това помога на бдителните воини да ги заловят тутакси. Поне в годините на Студената война. Не е ясно обаче кому е нужно всичко това сега, малко преди падането на визите. Петко едва ли си задава този въпрос. Той е едно от двете войничета, даващи наряд пред браздата. Става от стола под импровизирания навес от горска растителност и дава знак, че няма намерение да отвори вратата, докато не му стане ясно какъв съм и какво ме води там. Да му кажа, че съм турист и искам да видя... Какво? Реката? Турция? "Там няма плаж", отсича Петко. "Не мога да те пусна, майорът забранява. Разрешено е да пускам само хора, които имат работа в селото или отиват на гости. Така просто да се види реката - не може". Аман-заман, започвам да обяснявам, толкова път съм бил, не може ли нещо да се направи? При първото ми посещение преди една-две години още не знаех малките трикове и пароли, които правят живота на хората по тези места по-лесен. Затова и тръгвам като последния наивник: "Да ви дам по някой лев да се почерпите?" Войникът остава изключително доволен от петте лева и на драго сърце отваря портата. Колегата му също няма нищо против. Гледа на другата страна, докато правя снимки, а това, стриктно погледнато, е строго забранено. Все пак - гранична зона. Малко по-нататък виждам табела, от която разбирам, че и "движението" на животни е строго забранено. При следващите посещения в Резово вече знам какво да правя и вместо пет лева минавам с две-три цигари. Трикът е да кажеш, че отиваш при Динко. Няма значение кой е Динко. Веднъж ми казаха, че Динко го няма. Излязъл. През кльона. Случва се рядко, но и Динко може да излезе. Тогава казвам, че отивам при жена му. Преминаването на кльона винаги е забавно. Пак стриктно погледнато, трябва да си носиш паспорта. Но не винаги е задължително. Войничето започва да ми разказва, че е от Силистра. Службата в Резово не е тежка, но няма отпуски. Гарнизонките са по няколко часа в центъра на селото, а то едва ли е сред най-забавните в света. Другият редник на драго сърце обяснява колко е дълга оградата, колко преходи на ден трябва да правят като дават наряд, къде все още има мини, какви змии се въдят в Странджа планина, и т. н. Момчетата са много щастливи, че някой ги изслушва. Едното даже знае за егоист и с радост го разглежда, докато аз пуша наоколо цигари.

Когато човек отива някъде, е добре да се информира предварително. В случая с Резово обаче, подготовката приключва бързо - информация просто няма. Районът се споменава бегло в мемоарите на Тодор Живков по повод на среща с Тургут Йозал през 80-те. "Еми, тече си реката и си се влива в морето - кво да я правим", казва тогава Живков. Историците обаче добре са изследвали по-далечната история на района. Знае се, че Илинденско-преображенското въстание трябва да започне с взривяването на фара в турското село Игнеада на петнайсетина километра от Резово. Сега там има курорт. Резово е основано малко след тези събития. Най-турбулентният момент в историята на Резово е от средата на 80-те години, когато започва голямата битка за течението на реката. По силата на международен договор държавната граница между България и Турция преминава по талвега. При вливането си в морето обаче Резовска прави лек завой надясно към Турция. Голяма работа, ще кажете. Въпрос на няколко метра никому ненужна вода. Ама не е точно така. Разделението на териториалните води в Черно море също започва от този завой и върви на морски мили навътре в морето. На практика това означава, че нашето пространство е доста по-голямо, отколкото ако Резовска се вливаше под прав ъгъл. Ама какво да я правиш - река. Историята има различни версии, в зависимост с кого говориш. Според българите, турците започват да носят камъни, за да отклонят течението и да увеличат собствените си териториални води. Нашите отвръщат със същото. Така в продължение на няколко години се изхвърлят на камъни от двете страни на реката. Турците твърдят, че българите първи започват. Звучи като квартална свада, но не е. Зад камионите с камъни е имало танкове.

Мащабната строителна акция и до днес стои като паметник на балканските нрави. Резултатът е екологична катастрофа. Устието на реката, която и сега завива леко към Турция, е три-четири метра широка, но... 12 метра дълбока. Все пак водата по някакъв начин трябва да се оттече в морето... Политиката много-много не занимава местните както от турска, така и от българска страна. Рибари и от двете националности спокойно си ловят риба в Резовска (на турски - Мутлудере). Понякога излизат на чуждия бряг и тогава се завързва лафче. "Мараба, комшу", казва турчинът. "Машала ефенди", отговаря българинът. Това все пак е напредък. Преди не много години там е било забранено да се говори турски. И се е стреляло.

Най-осветляващи обяснения за историята на Езекията получавам от човек в Бургас. "По турско време един султан много си харесва наше, българско момиче, и го кани в харема си", започва той. "Тя е местна хубавица, по която си падат повечето ергени. Въпреки че задявките им се свеждат до стандартните седенки, откъслечни свалки покрай тепане на килими и еротика при белене на платно, с тях девойката си живее добре, макар и леко скучно. Но да откаже на предложение на султан не й изглежда добра идея. Цариград и тогава звучи различно от село Бродилово. Девойката е на път да приеме, но тъй като освен хубава е и национално осъзната, решава да прибави морална изгода към материално очевидната. И казва: "Ще ще дойда в харема, но искам от да ми позволиш да се кача на бял ат и да го яздя 24 часа нонстоп. Ще се върна там, откъдето съм тръгнала. Но ще ми обещаеш, че в района, очертан от ездата, няма да закачаш българите и няма да заселваш турци. Султанът се отнася джентълменски и казва - добре. Речено-сторено. Ето защо няколко века след този епизод, класически пример на какво са способни водените предимно от либидото си мъже, в българската част на Странджа планина няма турци. Няма смесени села. Няма дори цигани. Всичките са чисти българи", завършва разказа моят познат от Бургас. Пийва още малко от питието си и добавя: "Което отчасти обяснява защо езекийците са такива кофти хора".

Аз обаче само за няколко часа в Резово установявам, че езекийците са приказливи и относително приятни, макар гражданите на Бургас така да не ги обичат. В Резово през зимата има не повече от 40-50 души. Най-младата жена гони четирисетте. Живее с майка си, която получава 70 лева пенсия. През лятото обаче селцето се напълва с виладжии. "Те са ни бъдещето", коментира местният дядо Гошо. "Ако ги нямаше, Резово да е загинало". Виладжиите са Боян Биолчев, цигуларят Минчо Минчев, Жорж Ганчев. Къщата на последния с характерната си куличка е малко встрани от главната улица. В двора, разбира се, има баскетболен кош. Когато е в Резово, при всеки изгрев слънце Ганчев вдига българското знаме. По тези места за него се разказва и друг случай. Появява се в кръчмата с вратовръзка и наметнато на раменете сако. "Шефе", казва, "я ми направи 20-30 кебапченца, че ми дойде на гости един приятел от Лос Анжелес".

От по-хубавата от двете селски кръчми в селото се открива чудна гледка към абсолютно празния, огромен плаж в турската страна на залива. Оказва се отворена, но вътре няма никой. Едни деца си играят нещо в двора. На въпроса къде е съдържателката, едното отговаря: "Не знам, може да е получила инфаркт". Малко зад плажа се вижда и първото турско село с минарето на джамията. Барманката казва, че е прекарала целия си живот в Резово. През последните години очевидно работи лице в лице с Турция, но не знае как се казва съвсем ясно видимото село отвъд границата. Резово може и да е само на една ръка разстояние, но за жителите му Турция е, дето се вика, от другата страна на луната. "Чували сме, че навремето се наричало Стефаново", пояснява барманката. Сега е Бенгедик и отсъства и от най-детайлните географски карти. Не че резовци особено се интересуват от това.

Дядо Гошо и жена му баба Дочка на драго сърце се съгласяват да ми разкажат всичко, което си спомнят от дългия си живот. В началото дядото отхвърля предложението за едно питие. После приема уиски, което смесва с фанта портокал. "Ходил съм да се разуквам (разхождам - бел. авт.) по реката, ама никога не съм я прекосявал. Тук не може да се преминава. Ако искаш да идеш в Турско, трябва първо да стигнеш до Малко Търново и там да пресечеш границата". Правя бързо изчисление и установявам, че от Резово до Бенгедик през Малко Търново е около 250 километра. А наистина изглежда на една ръка разстояние. Дядо Гошо е бил паркетаджия и му окапали зъбите. Сега няма с какво да "ръба". Преди да се ожени за баба Дочка, го взимат в казармата. Тогавашната военна доктрина предвижда младежи от крайгранични села да бъдат пращани войници надалече. Оставането им по родните места се преценява като риск за сигурността, защото познават пътеките и могат да избягат. Дядо Гошо служи във Видин. "Когато ме пуснаха в полагаема отпуска, си дойдох пеша. Седем дни ходих. И после - седем дни обратно". Старците си спомнят за няколкото заловени бегълци. Обясняват, че основният метод на българските граничари е боят. "Имаше преди много години един италианец", спомня си баба Дочка. "Преминава през кльона и мисли, че е в Турция. Ние го виждаме да върви през нивите и се обаждаме на заставата. А той, горкичкият, маха с ръце и вика "Тюрке, Тюрке". Смляха го от бой". На баба Дочка продължава да не й е ясно защо един италианец желае да избяга в Турция.

Питам дядо Гошо дали някога е искал да отиде да види отсрещното село, където живеят негови далечни роднини. Човечецът гледа известно време в неопределена посока, после допива уискито и казва: "Не. Ама не ми и трябва"