Нема а стане така таа работа! Вообщенемаастанекаамти! Нема да а бъде и дръжавата, и политците, и сичко нема да го бъде! Ай шеимбамайката на сички азе! (монолог на костинбродски селянин, докато коли прасе по Коледа - ядосан, че животното успява да се изскубне от колачите и да се втурне по улицата недоклано)

ФРУСТРИРАНАТА НАЦИЯ Всичко и всички са против теб. Големите нации. Бог. Вселената. Чиновникът. Съседът. Жената. Детето. Времето. Турците. Историята. Американците. Всичките. Те те мразят и ти правят номера. Най-обидно обаче е, когато сам Господ ти прави номера. Той е виновен за всичко. А ти си от единствената нация, която Иисус не ще да обича. Нещата са ясни и обречени от най-висока инстанция. Изводът е прост - няма смисъл да започваш каквото и да е, защото нема а стане така таа работа, каам ти. Една-единствена черта отличава нормалния български човек от всеки друг, нормален и небългарски човек. Тя е конкретна като смъртта - българският човек не вярва, че нещата могат да се случат. Не вярва, че той може да случва нещата. И това не е липса на самочувствие. Това е като заседнало в главата на цялата нация джепане от стари времена, което се обажда като болка в тежки ситуации. Това е като Синдрома на баклавата: представи си стотици поколения да са били наказвани с рязане на ръце, ако посегнат към баклава. Ситуацията е тествана в продължение на векове - и нацията е обучена като куче да души баклавата, да я псува и въобще да не си и помисля, че може така лесно да се добере до нея. Нацията си знае урока и не е останала без ръце, но в главата ни жужи ужасната фобия, неадекватното отношение, нещо като добре обоснован, невъобразим страх от баклава. Омразата към онова, което искаш. Тя е силно постигната, успешно развита и е превърната в религия. Добре дошли в България.

ЕГАТИВИЗМЪТ Когато немец не може да премине река, той си представя мост. Когато руснак не може да премине река, той си представя, че е на война и трябва да спре да пие за малко, за да я форсира. Когато българин не може да премине река, той търси майката на реката и иска да спи с нея. Негативизмът като такъв впрочем е твърде надуто обяснение за характеропатията в отношенията ни човек-вселена. У нас няма негативизъм в сложния песимистичен смисъл - той е сведен до "пцуването" и личната отрицателна емоция, която няма нищо общо с решаването на проблема. Ето защо нашият негативизъм е по-скоро "егативизъм" - псуването с вселенски повод индуцира самочувствие и укрепва вярата в собствените сили. Вярата, че нищо не може да ни се опъне, докато го псуваме. И сме прави. Господ седи горе, напсуван на майка си Мария от нас, не вярва на ушите си, но дори и той не може да ни се опъне. Защото псуването, егативизмът като начин на живот не променя външния свят никак, но прави по-топло усещането в скротума, в мъдната торбица. Тази символична мъдна торба, която би трябвало да е част от герба ни - тя никога не участва в реалния действия, но винаги седи отстрани и дава негативна оценка на събитията. Това е силното убеждение, че ако седим на брега на реката и я псуваме достатъчно дълго на майка, тя ще промени руслото си така, че да стигнем сухи до Наше село. Където, пак псувайки "таа река, майка й дееба смотана", ще можем да се похвалим на близки и роднини, че индивидуалната псувня отново надделя над природата.

САМОТАТА НА НЕГАТИВИЗМА Да си негативно себеотносен човек е занимание, по-самотно и от смъртта. Негативизмът е лично отношение - той не може да бъде социална дейност. Това е дебелата кожа, която те предпазва от обществения студ. Но това, драги ми българино, е и стената, която не можеш да преминеш, когато имаш мечта, идея, работа, реализация или обикновено желание да заколиш едно прасе с помощта на приятели. Историческата самота на една нация е кристализирала в индивидуални порции самота - за всеки от нас има по петстотин години самота и ако решим да я търпим, трябва да знаем със сигурност, че няма да можем да я надживеем. Негативизмът ни обаче не е само тъжен и самотен. Той е и ироничен. Ако на разпването на Иисус бяха присъствали българи, те щяха да кажат - язък за хубавото момче, що му требваше от мечка - ремичка. "Ремичка" е малък кожен ремък, заради който не си струва да се убива цяла мечка. Негативизмът е и параноичен - ако някой ти каже, че те обича, реакцията обикновено е - ти пък какво искаш от мене сега, пари ли искаш? Или искаш да ме ебеш май, а? Не, пич, нема а стане така таа работа, ше ме обичаш друг път, аре бегай оттука... Обичал ме бил той... Ето как, ако българите трябваше да имат национално рекламно послание, то щеше да бъде нещо като "Ние винаги мислим лошото. Но дори и то няма да стане както трябва накрая, защото и на най-лошото лично аз шмуебъ майгъда."

КОНКРЕТИКАТА НА НЕГАТИВИЗМА Дон Кихот от Наше село виси обесен на пътя ("ти ли ше ми нападаш мелницата бе, мама ти дееба кльощава, я го дръжте тоя") - вятърът поклаща слабоватото му тяло, а децата обикалят нетърпеливо около него, защото им е обещано да си поиграят с доспехите. Санчо Панса не е губернатор на остров - просто му беше трудно да повярва и каза, "да бе, губернатор на остров - аре бегай оттука". Дулсинея от Наше село е наистина девица, защото не иска и да знае, че трябва да се съблече, за да й стане хубаво. Не мое да е толко лесно - нещо ше се преебе работата тука, повтаря си тя. Да, метафорите са лесни, когато става дума за нашето неверие. Но конкретиката е зловеща - и имаме пресни примери.

ПРИМЕР 1: ГУБЕЩИЯТ ПРЕЗИДЕНТ Докато някои крещят корупция, ужас, окрадоха държавата и т.н., нацията пляска с ръце, слуша и вика, "праите се на голема работа, ама сте говня сичките." Нацията уж седи и очаква конкретика. Излиза един президент и го вади голям - във вид на доклад, пълен с конкретика. Един-единствен жест, иначе желан от всички, се приема като жест на загрубяване на играта. Изложи се президенто, казва Наше село, напрао се осра. Истината за Наше село е проста - и жалко, че "президенто" не можа да му я каже по нормалния начин, на пловдивски, за да го разберат, а именно: "путки майни неприятни, винаги, когато става нещо сериозно в този живот, той започва да мирише. Винаги, когато искаш да преместиш едно нещо, то се оказва тежко. Винаги, когато правиш едно нещо, то крещи и се съпротивлява в ръцете ти. Всички искат дела и документи за корупция - и като има една-единствена папка, която може и да е празна, същите тия СИЧКИ скачат с вой и казват, че това не е в рамките на добрия тон. ОК, вие СИЧКИ майни, в рамките на добрия тон трябва да си кажем истината - вас ви ебат и добрият тон няма нищо общо с живота ви. Вие СИЧКИ просто не желаете да разберете, че негативизмът се превръща в реален мързел. Реалният мързел да изкрещиш, когато се ебават с тебе." Не го каза това президентът. И загуби изборите. Знаехме си ние, че нещо шсе преебе. ПРИМЕР 2: СМЕШНИЯТ РЕВИЗОР Защо и кога един готин пич става смешен в Наше село? Когато е решил вместо да псува реката, просто да отклони течението й. Това се отнася за хиляди смешни хора в Наше село - просто Ревизорът е най-пресен. Ама какъв смях ни напушва, като го гледаме тоя балък. Кеф ни е да му обясним философски колко е сам, как е предаден от приятели и как нема а стане таа работа. А колко хубаво и сериозно ще звучи да обърнем нещата - една река трябва да се премести и цяло Наше село отива да копа, докато един-единствен смешник седи отстрани, пуши и им се подиграва, че нема а стане таа работа. С един смешник можем да се справим. С цяла нация - абе, по-добре и ние тихо да се забавляваваме по ъглите на живота. ПРИМЕР 3: ПРАСЕТО НА ТВОЯ ЖИВОТ Ако тръгнете да колите едно прасе, а то се заинати и каже с теноров тембър "нема а стане таа работа", това не е негативизъм, напротив - това си е жив свински оптимизъм. Всеки човек на планетата, така да се каже, има да заколи поне едно прасе в своя живот. Забелязал съм обаче, че прасетата са оптимисти - ядат и си мислят, че Коледата е невъзможна. Дори и в последния момент от живота си те остават възторжено квичащи оптимисти и се съпротивляват на съдбата си. Българите са обратното на прасетата. Те не се съпротивляват на съдбата си, особено ако тя е решила да ги остави живи. А когато (и въобще ако) решат да заколят прасето на своя живот, с изненада разбират, че и прасето им, и животът им ще се съпротивляват като бесни. Викат приятели на помощ, така че да се организира Световната битка между двата оптимизма - свинския-житейския и българския-несъществуващия. Не дай Боже прасето да отбележи точка в тази неравна борба на две религии - тогава българинът проклина цяла Вселена, псува Господ и бие Земята, плаче от ярост и престава да се моли. И най-важното - никой не гони прасето, избрало свободата. Ама това е прасето на твоя живот! Абе ебал съм му майката - и на прасето, и на живота! Нема да го гоним, да не съм луд, шмуиба майката и прасе... Не, никой у нас не тича след прасето на своя живот. Просто за да не стане смешен.

ЛЕСНО Е ДА СИ НИЩО Точно както е лесно да си прасе. Точно както е лесно да си добре нахранен и отчаян. Заради неверието, че нещата могат да стават и около теб, започваш да търсиш друга среда. Бягаш от собствения си негативизъм. Търсиш лесна среда и отбор, в който да можеш да играеш живота си. Но няма такава, пичове. Има само трудно и по-трудно. Най-трудно е да се справиш с липсата на смисъл в живота на другите. И в случая тези "други" вече не са само българите. Животът е един и същ навсякъде. Навсякъде хора и прасета плачат по един и същ начин. Навсякъде войната е една и съща. Разликата е в това как я водиш. А ние - ние сме самотните войни на собствения си живот. Заякнали и калени в битките. Смъртоносни и легендарни в преодоляването на препятствията. Ние сме такива наистина, повярвайте. Ами кат сте такива, тичайте бре, избега ви прасето, животът ви тича по калната улица на Наше село, квичи и ръси кръв от ушите си, а от свинския му врат стърчи неумело забит касапски нож! Тичайте бе, едно прасе имате у тоо живот и него опущихте... Ми ше го опущиме, как нема да го опущиме - аз казах ли ти ви, че не стаа така таа работа...

Бе я му еби майгъда и прасе